В събота, 15 април 1989 г., около 96 фенове на Ливърпул, присъстващи на полуфинала за Купата на Англия между Ливърпул и Нотингам Форест, бяха убити, когато настъпи сблъсък на стадион Хилсбъро в Шефилд.За голяма болка на семействата на жертвите съдебният процес за установяване на фактите и приписване на вина за катастрофата в Хилсбъро продължава повече от 30 години
С 96 смъртни случая и 766 ранени Хилзбъро остава най-лошото спортно бедствие в британската история.
По-късно тази година нова драма на ITV Anne ще изследва опита на активистката за правосъдие Ан Уилямс да разбере истината за случилото се, след като тя отказа да повярва на официалния запис за смъртта на 15-годишния й син Кевин в Хилсбъро.
Тук спортният историк Саймън Инглис обяснява как се разви катастрофата в Хилсбъро и защо съдебната битка за доказване, че феновете на Ливърпул са били незаконно убити, отне повече от 27 години...
През 20-ти век ФА Къп – създадена през 1871 г. и може би най-известното местно футболно състезание в света – привличаше огромни тълпи.Записите на посещаемостта бяха обичайни.Стадион Уембли нямаше да бъде създаден, както беше през 1922-23 г., ако не беше изключителната привлекателност на Купата.
Традиционно полуфиналите за купата се играха на неутрални терени, като един от най-популярните е Хилсбъроу, домакин на Шефилд Уензди.Въпреки близкото обаждане, когато 38 фенове бяха ранени по време на полуфинал през 1981 г., Хилсбъроу, с капацитет от 54 000, се смяташе за едно от най-добрите игрища във Великобритания.
Като такъв, през 1988 г. той беше домакин на друг полуфинал, Ливърпул срещу Нотингам Форест, без инциденти.Следователно това изглеждаше очевидният избор, когато по случайност двата клуба бяха изтеглени да се срещнат в същия мач година по-късно, на 15 април 1989 г.
Въпреки че имаше по-голяма фенбаза, Ливърпул, за свое раздразнение, беше, както през 1988 г., разпределен по-малкия Leppings Lane End на Hillsborough, състоящ се от ниво за сядане, достъпно от един блок турникети, и тераса за 10 100 правостоящи зрители, достъпна само от седем турникети.
Дори по тогавашните стандарти това беше недостатъчно и доведе до повече от 5000 привърженици на Ливърпул, които се натискаха отвън, когато наближи началото на 15:00 часа.Ако началото на мача беше отложено, катастрофата може би щеше да бъде овладяна.Вместо това, командирът на мача на полицията в Южен Йоркшир, Дейвид Дъкенфийлд, нареди една от изходните врати да бъде отворена, позволявайки на 2000 фенове да преминат бързо.
Тези, които завиха надясно или наляво към ъгловите кошари, намериха място.Повечето обаче се насочиха неволно, без предупреждения от стюардите или полицията, към вече претъпканата централна кошара, до която се стига през тунел с дължина 23 метра.
Докато тунелът се изпълваше, хората в предната част на терасата се оказаха притиснати до огради от стоманена мрежа, издигнати през 1977 г. като анти-хулиганска мярка.Невероятно, с очевидно страдащи фенове пред очите на полицията (която имаше контролна зала с изглед към терасата), мачът започна и продължи близо шест минути, докато не беше спрян.
Както е записано на мемориала на стадиона на Анфийлд в Ливърпул, най-младата жертва на Хилсбъроу е 10-годишният Джон-Пол Гилхули, братовчед на бъдещата звезда на Ливърпул и Англия Стивън Джерард.Най-възрастният беше 67-годишният Жерар Барон, пенсиониран пощенски служител.По-големият му брат Кевин е играл за Ливърпул във финала за Купата през 1950 г.
Седем от загиналите бяха жени, включително сестрите тийнейджърки Сара и Вики Хикс, чийто баща също беше на терасата и чиято майка стана свидетел на разигралата се трагедия от съседната северна трибуна.
В своя Окончателен доклад през януари 1990 г. лорд съдия Тейлър изложи редица препоръки, най-известната от които беше всички терени за възрастни хора да бъдат превърнати само в места за сядане.Но също толкова важно е, че той наложи на футболните власти и клубове много по-голяма отговорност за управлението на тълпата, като в същото време призова полицията да бъде по-добре обучена и да балансира контрола върху обществеността с насърчаването на положителни отношения.Както твърдяха много от новопоявилите се футболни фензини по онова време, на невинни, спазващи закона фенове им е омръзнало да бъдат третирани като хулигани.
Професор Фил Скратън, чийто изобличителен разказ Хилсбъроу – Истината беше публикуван 10 години след съдбоносния ден, повтори мнозина, когато разпита онези служители, които охраняват оградите.„Писъците и отчаяните молби… се чуваха от периметъра на коловоза.“Други коментатори отбелязаха колко жестоко са станали местните служители в резултат на стачката на миньорите пет години по-рано.
Но най-жестокият прожектор падна върху полицейския командир на мача, Дейвид Дъкенфийлд.Задачата му беше възложена само 19 дни преди това и това беше първият му голям мач в контрола.
Въз основа на първоначалните брифинги от полицията, The Sun хвърли вината за катастрофата в Хилсбъро директно върху феновете на Ливърпул, като ги обвини, че са били пияни, а в някои случаи и в умишлено възпрепятстване на спешната реакция.Твърди се, че феновете са уринирали върху полицай и че парите са откраднати от жертвите.За една нощ The Sun постигна статут на парий в Мърсисайд.
Премиерът Маргарет Тачър не беше почитателка на футбола.Напротив, в отговор на нарастващото хулиганство по време на мачовете през 80-те години нейното правителство беше в процес на приемане на противоречивия Закон за зрителите на футбола, изискващ всички фенове да се присъединят към схема за задължителна лична карта.Г-жа Тачър посети Хилсбъро ден след бедствието със своя прессекретар Бърнард Ингам и вътрешния министър Дъглас Хърд, но разговаря само с полицията и местните власти.Тя продължи да подкрепя версията на полицията за събитията дори след като докладът Тейлър разкри лъжите им.
Въпреки това, тъй като недостатъците, присъщи на Закона за футболните зрители, сега станаха очевидни, условията му бяха променени, за да се постави ударението върху безопасността на стадиона, а не върху поведението на зрителите.Но презрението на г-жа Тачър към футбола никога не беше забравено и, опасявайки се от обществена реакция, много клубове отказаха да позволят минута мълчание, за да отбележат смъртта й през 2013 г. Междувременно сър Бърнард Ингам продължи да обвинява феновете на Ливърпул до 2016 г.
За голяма болка на семействата на жертвите съдебният процес за установяване на фактите и приписване на вината продължи повече от 30 години.
През 1991 г. съдебни заседатели в съдебния съд отсъдиха с мнозинство от 9–2 в полза на смърт при злополука.Всички опити за преразглеждане на тази присъда бяха осуетени.През 1998 г. групата за подкрепа на семейството Хилсбъро започва частно обвинение срещу Дъкенфийлд и неговия заместник, но това също е неуспешно.И накрая, в годината на 20-тата годишнина правителството обяви, че ще бъде създадена независима група от Hillsborough.Отне три години, за да се заключи, че Дъкенфийлд и неговите служители наистина са излъгали, за да прехвърлят вината върху феновете.
След това беше разпоредено ново разследване, което отне още две години, преди журито да отмени първоначалната присъда на съдебните лекари и да постанови през 2016 г., че жертвите всъщност са били убити незаконно.
В крайна сметка Дъкенфийлд беше изправен пред съда в Кралския съд на Престън през януари 2019 г., само че журито не успя да излезе с присъда.При повторното му дело по-късно същата година, въпреки че призна, че е лъгал и почти не се позовава на констатациите в доклада на Тейлър, на неверието на семействата Хилсбъро, Дъкенфийлд беше оправдан по обвинения в убийство по груба небрежност.
Отказвайки да повярва на официалния протокол за смъртта на 15-годишния си син Кевин в Хилсбъро, Ан Уиламс, работник в магазин на непълно работно време от Формби, се бори със собствената си безмилостна кампания.Пет пъти молбите й за съдебно преразглеждане бяха отхвърлени, докато през 2012 г. независимият панел на Хилсбъро не проучи събраните от нея доказателства – въпреки липсата й на юридическо обучение – и отмени първоначалната присъда за случайна смърт.
С доказателства от полицайка, която се е погрижила за тежко ранения й син, Уилямс успява да докаже, че Кевин е останал жив до 16:00 часа на деня – дълго след 3:15 следобед, определена от първия следовател – и че следователно полицията и линейката службата не е изпълнила задължението си да полага грижи.„Това е, за което се борих“, каза тя пред Дейвид Кон от The Guardian, един от малкото журналисти, отразяващи цялата правна сага."Никога нямаше да се откажа."За съжаление тя почина от рак само дни по-късно.
На правния фронт изглежда не.Вниманието на активистите сега е насочено към популяризирането на „Закона на Хилсбъро“.Ако бъде приет, законопроектът за публичната власт (отчетност) ще натовари държавните служители да действат по всяко време в обществен интерес, с прозрачност, откровеност и откровеност, а семействата на опечалените да получат финансиране за правно представителство, вместо да се налага да събират правни самите такси.Но второто четене на законопроекта беше отложено - законопроектът не е преминал през парламента от 2017 г.
Кампаниите от Hillsborough предупреждават, че същите проблеми, които възпрепятстваха усилията им, сега се повтарят в случая с Grenfell Tower.
Слушайте архитекта Питър Дийкинс, който обсъжда участието си в създаването на кулата Grenfell и разглежда мястото му в историята на социалните жилища във Великобритания:
Огромно.Докладът на Тейлър препоръчва основните игрища да бъдат универсални след 1994 г. и ролята на местните власти да се контролира от новосформиран орган за лицензиране на футбол (оттогава преименуван на Орган за безопасност на спортните игрища).Набор от нови мерки, свързани с медицинските нужди, радиокомуникациите, стюардите и управлението на безопасността, вече са станали стандарт.Не на последно място е изискването безопасността вече да е отговорност на операторите на стадиона, а не на полицията.Всички полуфинали за ФА Къп вече се провеждат на "Уембли".
Преди 1989 г. е имало трагедии в Айброкс Парк, Глазгоу през 1902 г. (26 мъртви), Болтън през 1946 г. (33 мъртви), Айброкс отново през 1971 г. (66 мъртви) и Брадфорд през 1985 г. (56 мъртви).Между тях имаше десетки други изолирани смъртни случаи и почти неуспешни случаи.
От Хилсбъро насам не е имало големи инциденти на британските футболни игрища.Но както самият Тейлър предупреди, най-големият враг на безопасността е самодоволството.
Саймън Инглис е автор на няколко книги за спортна история и стадиони.Той докладва за последствията от Хилсбъро за The Guardian и Observer, а през 1990 г. е назначен за член на Football Licensing Authority.Той е редактирал две издания на The Guide to Safety at Sports Grounds, а от 2004 г. е редактор на поредицата Played in Britain за английското наследство (www.playedinbritain.co.uk).
Време за публикуване: 30 април 2020 г